Разговор на Жасмина Тачева с ВБВ /Васил Видински/
Изпъстрена с народна лексика, литературата на ВБВ разкрива пълнотата и изразителността на българския (и не само) език. Защо авторът избира да върне този език от избледнялата ни речева памет в живото, модерно изкуство?
Връщането на езика е невъзможно. Освен това аз нямам носталгия към неговите отмрели тела, думи или граматика; изпитвам само грижа. След като връщането не е постижимо, тогава единственото, което може да се прави с тези отмрели или чужди форми, е да се употребяват като врати или обратното – като стари шкафове с архиви.
Там можем да събираме и колекционираме всичко: чрез ритъм, рими, звуци, паралели. И можем безкрайно да надничаме в отчуждени светове, в изкуствените форми на литературата или в някаква отминала естественост. Желанието ми обаче никога не е било просто да събирам на едно и също място различни езици, не харесвам произволните купчини.
По-скоро бих искал във всяко конкретно стихче думите да работят заедно в една обща, съвместна посока, дори и да са от различни светове или от различни животни. Съмнявам се обаче, че винаги успявам; няма и как да проверя.
Четейки го, ВБВ се запечтва в съзнанието ми като чиста форма на бунт – в словото, изкуството, мисленето, писането, живеенето, осмислянето на света. Анти-канонично, про-революционно. Но:
Публичността целенасочено напуска произведенията и се насочва към самите автори. Първо, не ми харесва тази „сценична“ роля, там не се чувствам съвсем комфортно. Извън този дребен психологически мотив, който лесно се преодолява, има нещо далеч по-сериозно и концептуално: публичността винаги допринася или за нечия суета (тя така и така е неизкоренима, неизбежна и не искам да я подхранвам); или за нечие любопитство; или създава от хората образи.
Просто стратегиите на поведение се различават от стратегиите на писане. Всичко това – интервюта, снимки, разговори, четения – украсява допълнително текстовете и ги отмества, оставя ги на втори план. Бих го изказал дори по-крайно: интересът към авторите не е интерес към изкуството. Затова и не ми допада. Тези допълнителни орнаменти са по-скоро досадни; пречкат се и ги заобикалям често. Не избягвам изобщо читателите, заобикалям публичността.
Индивидуализмът е много ценен като исторически етап, но на социално ниво той често е просто самооценка, самоизява и самоодобрение. Не е случайно, че хората масово и вкупом смятат себе си за индивидуалности (това не може да не събуди усмивка).
Егото се оказва изключително желан и красив мит; превърнало се е във фундаментална ценност за съвременната култура. Така индивидуализмът е болезнено и банално автоеротичен. Когато споделих за първи път, че се боря срещу него, много хора възприеха това като шега. И правилно; но във всяка шега има малко шега, а останалото е истина.
Не, колективното не е решение; частично решение може да е общуването или появата на роботи – те биха смутили човешкия индивидуализъм. Но това, което смятам като реално противопоставяне на индивидуалността, е личността.
Нека илюстрирам с пример. Не обичам етимологически аргументи, но в случая това е добра илюстрация. Индивид значи буквално неделим, това е същата дума като „атом“, това е изключване на всяка вътрешна разнообразност, проблемност, недостатъчност. Ако някой отстоява своя индивидуализъм, той просто не обръща внимание на собствените си подводни камъни, не осъзнава предразсъдъците си или просто е лишен от гънките на природата. Не само това, той не иска да разбира себе си, просто отстоява, че е различен и слага граница между себе си и другите. Самата тази граница се превръща в ценност.
Личността е напълно противоположен процес; това е лик, лице. Това е усещането на другите за теб, общуване с останалите лица. Това е взаимодействие.
Още един пример: човек може лесно да каже, че е индивидуалист, но би било самохвално да каже, че е личност. Твърдението или по-скоро самомнението „Аз съм личност!“ би събудило веднага подозрение у другите и вътрешен смях. Харесва ми тази иронична реакция, това всъщност е смях над индивидуализма.
Нека опитам да опиша още малко „личността“: това е конкретното човешко достойнство и въздействие върху другите. В личността няма забрана за шизофреничност, личността може да бъде раздвоена, тя може да бъде светла, мрачна, обсебена, самоубийствена.
Любопитно е, че тя съхранява качествата на индивидуализма, но съдържа освен това разноликостта, непредвидимостта, общуването, отношението на другите в себе си; и в нея сякаш няма предзададени граници. Разбира се, в крайна сметка всички ние сме просто индивиди.
През изминалата година светът бе свидетел на културни, социални, политически революции, извършени от група, съсловието на протестиращия (с малка буква, без име, без лице, само с вяра и идеализъм). В това може ли да се прочете тенденция, забелязана от ВБВ още преди десетилетие – на анонимния носител на промяната; на излишността от главен герой и достатъчността на главна идея?
Да, тенденцията е видима от десетилетия (макар че вероятно бих я описал по друг начин), аз просто се движа заедно с нейното развитие, тя ме носи в русло. Анонимността обаче е нещо вътрешно опасно. Тя е хем спасение в конкретни случаи, хем в други случаи е бягане от отговорност. Само контекстът може да разреши тази двойственост и опасност. Но сега предпочитам да говоря за текста:
Когато избрах да участвам в литературата полу-анонимно и използвах инициалите ВБВ, имах предвид няколко неща:
Първо, това е съкращение, което е нещо прекрасно от гледна точка на стила – съкратеността е много важен и красив литературен похват. Второ, има само съгласни, спънато е, което пък съответства на моя вкус и, разбира се, съответства много добре на самите текстове; „въбъвъ“ прилича самото то на текст. Трето, има преобладаващо „в“ – освен красив звук, това е много важен предлог – разчитам на него постоянно и навсякъде, все по-навътре и навътре. Не на последно място това е абревиатура и се доближава до марките, фирмите, роботите, до нечовешкото.
Обаче второстепенността на автора е шапката на всички тези съображения – това е рамката, това е най-важната идея, която обхваща горния списък. След раждането си текстът (идеята) е повече от автора.
Затова на задната корица пише: „ВБВ е пишеща машина.“
ВБВ е срещу метафората, но редуцирайки езика си до най-необходимото, не превръща ли мислите си в метафори за читателя/зрителя?
Имам предвид друго: нелепо е да се приема литературата като метафора; а метафората като нещо фикционално. Срещу това съм. Както се вижда възразявам не на понятието „метафора“, а на неговата повсеместна употреба.
Предпочитам буквалното представяне на нещата, предпочитам реалистичността. Нека уточня: реалистичността в изкуството не е задължително описание на това какво виждаме, чуваме или помирисваме; или описание единствено на нашите първични емоции.
Реализмът не е само сетивен или телесен жанр; реализъм в неговата плътна форма са футуризмът, експресионизмът, дада, флуксус. Тези течения са различни по между си, защото конструират по различен начин реалността; но това изобщо не ги прави по-малко реалистични. Нека използвам лозунг: „Борбата срещу метафората не трябва да спира“. Това е борба, която ръкомаха и скандира: изкуството не е само забавление, то не е само нещо външно, то не е само и просто метафорично.
Насреща противопоставям букволизма (бих искал да съм един от тях). Букволизмът е крайна форма на литературен реализъм (той работи и с буквалното, и с буквеното), затова и се стремя към него.
Между другото борбата срещу фикционалността е борба и срещу щампата „експеримент“. Когато кажат за нещо, че е експериментално, говорят така, сякаш авторът не знае какво прави, като че ли той си пробва нещо там насаме, опитва разни неща, ровичка си. Все едно има само произвол, незнание и той не носи отговорност за случилото се или за написаното. Напротив – букволизмът настоява, че експериментът не е само случайност, това много често е плътен (и на моменти ирационален) реализъм. Експериментът е прекрачване на граници, разширяване на реалността.
Разбира се, подобна трагикомична борба срещу метафората не може да бъде спечелена никога. Но това не ме притеснява изобщо.
„[A]нонимна[та] група за афиши“ Дыр Ряжущ е преустановила дейността си през 1997. Казваш: „По-скоро ставаше дума за усвояване на жанр, за формулиране на идеология и за изразяването й“. Може ли да се върне към живот днес?
Не, не може да съществува днес, макар че имам силен и непреодолим сантимент към това, което правихме заедно с Йордан Люцканов. Лепяхме афишите, но всъщност плакатите бяха финалът на един дълъг процес, на интересни и особени съвместни разговори и мисли. Стигнахме до място, от което не знам как може да се продължи. Дыр Ряжущ (“пронизваща бездна”) е поклоннически жест към Андрей Бели, към Хлебников и Кручоних, а това изглежда непреводимо.
Дыр Ряжущ остави дупка в мен и от години просто я запълвам със стихове; но не е същото. Все пак аз още обичам да лепя афиши.
Какво се случва с букволистите днес?
Съществуват. Опитвам да пиша като тях. Не знам дали се справям, но се старая.
Още в средата на 2002 последната стихосбирка, издадена преди броени дни, прави „ръкомахане“ в ЛВ. Какво трябва да се промени/узрее, за да стигнем от Е:то. до Ще:? И защо вместо линеарния ход на времето ВБВ избира да следва свой собствен и от Ще: да се върне към : беше?
„Е:то.“ (00) беше представяне и изработване на азбуката, опипване на почвата – така го усещам. То показва накъде ще се движат нещата. Сега в „Ще:“ (11) вече има много повече истории, подземия, лабиринти и ирония.
Първата книга беше спонтанна, неистова, тъй като описваше настоящето, заявяваше стила, показваше се. С втората книга стилът се разгръща: опитвам да почувствам бъдещето, да го заградя със стихчета отвсякъде; да го опитомя, обработя, но то непрекъснато се изплъзва. Третата замислена книга – „: беше“ (22) – сигурно ще е продукт на разочарованието, тя ще е за миналото, за архивите, за несполучливите опити да съществуваме и за нищото, което се крие – това ще е смехът на този, който се смее предпоследен.
Иначе наистина смятам, че ние първо овладяваме настоящето – там децата са най-сръчни и се справят много по-добре от нас. После постепенно опитваме да мислим бъдещето, да го конструираме, овладеем, опитомим, проектираме – по-голяма част от живота ни преминава така. А накрая, съвсем накрая, притежаваме единствено и само всяко едно минало. И исках да последвам този ритъм. За тази цел трябваше да мине време, и през текстовете, и през самия мен. Сега ще изчакам още 11 години.
Що се отнася до посоченото стихотворение от 2002 – така е, още тогава „Ще:“ вече придобиваше ясни контури. Нещата са постепенни и това ми харесва. Натрупват се бавно. В сегашната книга има много животни и роботи, много числа и цифри, и е пълно, направо е препълнено, с епитети; нали е поетична.
Каква бе съдбата на Литературния флашмоб?
Игрова, налудна и псевдо-историческа. Проведоха се 10 събития, които организирахме съвместно с Камелия Спасова и Мария Калинова – понякога идваха малко хора, понякога идваха много хора.
Накрая се събраха наистина превъзходни текстове. Една впечатляваща, космополитна, но регионална колекция – от всякакви езици, епохи, автори и жанрове. Но събрана тук. Иска ни се да направим антология, но трябва внимателно да преценим ситуацията с авторските права. Това би било една градска антология на читателите.
Литературният флашмоб е само началото; такова поне е моето усещане. Не съм сигурен какво предстои, но литературно развитие със сигурност ще има, такава беше още първоначалната ми интуиция.
Редакторът като новия автор. Доколко има свободата да изразява собствената си идея чрез чуждия текст?
Да, редакторът е новият автор. Но редакторът не трябва да изразява просто своите чувства и мисли. Той е удивителна фигура, защото трябва да помогне на автора да изкаже себе си по-добре.
Редакторът е най-добрият възможен читател. А в някакъв смисъл той е и най-добрият писател – той пише чрез друг, той пише чрез чуждо тяло, през чуждо съзнание, мисли и думи. Авторът просто е инструмент за редактора. Но парадоксално: този инструмент всъщност изразява себе си.
Редакторът употребява автора, за до го себеизрази. Човешки инструменти си взаимодействат: това е, което ме удивлява и, признавам си, възхищава в редакторите.
Ако погледна от друга гледна точка, то Creative Commons е добра идеологическа крачка именно в тази посока. Така де, стига с тези автори и техните права.
Какво се случва днес?
Ще изместя леко въпроса. Бъдещето идва на части; това се случва тук днес. Това, че идва на части, е най-важният белег за нашата култура, това изразява почти всичко. Първо, ние не го правим, а то идва; второ, ние не носим същинска отговорност за него, а го консумираме; трето, ние не го виждаме в цялост, а ядем и поглъщаме само откъси – имаме бъдещето като чужда и частична купчина. Това не ми се нрави.
Има три възможни изхода за мен – футуристични конструкции, непрестанна вътрешна ирония или изследване на други подобни места. Книгата „Ще:“ е резултат именно от тези надежди, затова е насочена към бъдещето.
Разбира се, щом говорим за надежди, то сега е моментът да използвам формулата „както е казал поетът“; т.е. нека не забравяме какво е предупредил още преди векове Галилей: „…колкото и да се върти, няма да стигнем далече“.
Не знам какво да добавя за успокоение на угрижените. Може би това, че играта по принцип е нещо много сериозно и привлекателно: въртележката е очарователна и безкрайна, както и борбата.
ВБВ е псевдоним на Васил Бранимиров Видински (21 юни 1977). Автор е на книгите “Е:то” (2000), “Из Th:is” (2002, триезична) и “Typographische Raume : Типографски стаи” (2004, двуезична).
Има няколко награди, сред които: специална награда на поетичния конкурс “Безсъници” (1998), първа награда на конкурса за криминален разказ “Агата” (1999), два пъти носител на наградата “Рашко Сугарев” за най-добър публикуван разказ (2000, 2001), както и бронзова награда на фестивала ADEBAR 2003 (Австрия), категория Artwork, за книгата “Typographische Raume : Типографски стаи” (2003).
Публикувал е в изданията: “Литературен вестник”, “Ах, Мария”, “Култура”, сп. “Следва”, сп. “Егоист”, в. “Труд”, в. “Капитал”, “Славянски вестник”, LiterNet, GrosniPelikani.com.ВБВ е член на групата за представления Дыр Ряжущ, както и на редакторската група Ред.гру, която периодично публикува манифести.
Съорганизатор и участник в инициативите „Литурне“ (2005-2007 г.), „Градски четения“ (2009 г.) (поредицата литературни флашмобове), „Литературен квартет“ (2010 г.), както и музикално-театралните представления “точка срещу точка” и [акорд:еон] (2010-2011 г.).